На много хора се е случвало да получат писмо от приятел, изпратено до редица получатели с текст: „…ако някой го интересува“ и връзка към събитие или прикачен файл. Забързани от ежедневните задължения, които не ни оставят да поемем дъх, често пъти е случайност дали ще обърнем внимание на такова съобщение. Отделен въпрос е дали ще намерим смелост и сили да избутаме настрани всички тези задължения, да преформатираме ежедневието си заедно с хората, с които сме свързани, и да последваме някой порив или мечта. Поспрете… Помислете какво ви прави истински щастливи. Бъдете смели да го последвате!
Когато споменем, че отиваме на обучение в Гърция, повечето хора се подсмихват леко и ни пожелават „Приятна ваканция!“. Със своите около 100 постоянни жители, село Несонас в централна Гърция е всичко друго, но не и курортно населено място. Разположено е в обширна котловина, която някога е била дъно на езеро, заобиколена от голи хълмове, между които се откроява високата пирамида на планината Оса. В котловината е имало няколко открити мини за добив на инертни материали, докато сега основен поминък на хората е земеделието – овощарство, скотовъдство и т.н. В непосредствена близост до това малко село е разположена фермата „Коб“, която функционира като малка общност с между 10 и 20 души. Всеки един от тях има своите знания, опит и задължения, за да може тази общност да се самоподдържа и развива. Интересен е диалогът на сътрудничество със селото – една симбиоза между формалната селищна структура със своите дребни, но важни конвенционални услуги и неформалната общност на Коб, която допринася много за повишаване на качеството на живот и културния обмен на това „забравено от Бога“ селце в пустошта.
Коб организира редовни обучения, свързани с екологично строителство и пермакултура, в едно от които се включихме със съпругата ми Зорница и тригодишния ни син Борис. Обученията са организирани по проекти за неправителствени организации и подпомогнати от програма Еразмус, която напълно покрива транспорт, храна и настаняване. Много от нас свързват Еразмус с академичен обмен на студенти и млади хора, но програмата не поставя възрастови граници и голяма част от участниците бяха хора на възраст, както и семейства с деца, професии и кариера в различни поприща. Имаше, разбира се, и много млади хора, но едно нещо изпъкваше – шареното разнообразие на култури, традиции и житейски истории в „плодородния“ контекст на фермата Коб. Това разнообразие беше ясно видимо, осезаемо и красиво, а всички участници празнувахме нашите 9 дни, откъснати от ежедневието, като за последно! В ума ми е запечатана една пъстра картина от цветове и хора, която бурно подскача и размахва ръце на площадчето в Несонас под ритмите на Горан Брегович, докато местните хора допиваха своето ципуро и леко се подсмихваха. Това беше картина, в която цветовете не се размиваха един в друг, а всеки от тях допълваше другите и правеше пейзажа толкова красив, вдъхновяващ и пълен с живот. Познатият национализъм отстъпи място на чисто човешкото любопитство, където всеки имаше интерес към другия и неговия свят, без да забравяме нашата идентичност, но и без да смятаме, че тя е по-важна от идентичността, на който и да е от другите хора. В ден първи се събрахме като 40 непознати, но на ден девети се разделихме като отбор приятели готови да си помагаме и подкрепяме, обогатени с красиви спомени и преживявания от тези много интензивни и емоционални дни, прекарани заедно.
Обучението представляваше построяването на една малка къщурка със застроена площ около 10м2 изцяло с естествени материали – дърво, глина, камък, слама и овча вълна. Къщурката я построихме за местния фермер Кирякос, който отглеждаше бадемови градини в непосредствена близост до Коб. Въпреки че не знаеше други езици освен родния, Кирякос обичаше да идва при нас и понякога ни радваше с големи торби с бадеми, лимонада и други лакомства. Къщичката разполагаше с водопровод, канал (обслущваш вътрешна мивка), слънчев панел, който захранваше осветление и контакти, както и камина на дърва с комин за отопление през студените месеци. Завеждащ обучението беше Костас – основателят на Коб, който се грижеше за набавянето на всички необходими материали и инструменти. Човекът, отговарящ за организирането на строителния обект, който демонстрираше на всички строителни техники на място и имаше огромното търпение да отдели време на всеки един от нас, се казваше Жером – французин, занимаващ се със строителство и живеещ от около 10 години в Гърция. Обучението на място се провеждаше всеки ден между 7:00 и 13:00ч., както и следобед между 17:30 и 20:00ч., а между 16:00 и 17:00ч. обикновено имаше лекция с теория на естествените материали и екологичното строителство.
Строителството започна от „гола поляна“ или почти гола, защото трябваше да бъде премахнато малко бадемово дръвче, което намери своето място в декоративното оформление на къщата. Оскъдните архитектурни схеми, с които беше „обезпечен“ строежът, даваха само обща представа за габарита на постройката, но голяма част от решенията бяха вземани на място. Това даваше гъвкавост, но също така водеше до обърквания и неяснота за това как да се планират дейностите, какво ще е нужно и как най-ефективно да се организират хората, които не бяха никак малко за този сркомен демонстрационен обект. В първия ден беше разчистен терена, бяха подготвени основите, беше докарана вода до мястото и бяха поставени и нивелирани основните колони и греди, които трябваше да поддържат покрива.
В ден втори беше довършена покривната конструкция и обшит покрива с дъски, което даде възможност да се работи на сянка през обедните и следобедните часове. В следващите дни започнаха изграждането на стените и отворите, както и прекарване на необходимите инсталации между помещението и външната среда – канал, водопровод, окабеляване. По-голямата част от стените бяха направени с плет с нацепен бамбук, който беше покрит със смес от глина, пясък и нарязана слама – техника позната в България като „плетарка“. В България обаче плетовете обикновено се изпълняват с върбови клони, леска и др. Широките дървени профили бяха покрити и такерирани със зебло от конопени чували, което позволяваше в последствие да се нанесе мазилка и тя да има добра адхезия към дървото без да се спука.
Успоредно с основните строителни дейности вървеше и подготовката на изолацията от овча вълна, която беше докарана от местни пастири, варена 7 минути в голям казан, дезинфекцирана с препарат за вълна, изплакната и оставена да се суши, разтлана на открито. Интересна информация за вълната е, че суровината е достъпна безплатно – повечето пастири просто изгарят вълната на големи купчини или я събират без конкретна цел докато им потрябва, но заради редицата необходими допълнителни обработки, голяма част остава неоползотворена. Не е ясно дали това би представлявало интерес за строителната индустрия, която на този етап предлага малко и обикновено доста скъпи изолационни продукти от вълна. В нашия случай след изсъхване вълната беше натъпкана в чували, които от своя страна бяха натъпкани в тавана между гредите. Последното се оказа неудачна техника, понеже чувалите лесно се деформираха, а разстоянието между гредите беше недостатъчно, за да се вкарват безпроблемно и да се уплътнят качествено. Полезен опит за бъдещи практики!
След завършване на зидовете бяха изпълнени вътрешни глинени мазилки и външни варови мазилки, като последният слой имаше декоративен характер. В интериора бяха изградени и „мебели“ – гардероб, спалня, камина, мивка и бюро, които също позволиха да се демонстрират различни техники. Мивката, камината и бюрото бяха иззидани със сурови глинени тухли, които участниците бяха подготвили в калъпи през първите 2 дни на обучението, а гардеробът беше с конструкция подобна на стените на къщата (плет с глина). Мивката беше иззидана с две малки арки с предварително подготвен кофраж за тях и в последствие покрита с „таделакт“ – мароканска техника за финишни покрития, която се счита за напълно водонепроницаема и позволя използването на естествени материали в пряк контакт с вода. Техниката е бавна и включва търпеливи цикли на съхнене и компресия на финна смес от вар, мраморно брашно (в отношение 1:3) и цветен пигмент, докато спойката на минералния агрегат (мраморното брашно) и слепващия материал (хидратна вар) не е напълно завършена. При всяко притискане на материала въздухът и влагата се отделят към повърхността, докато не остане много плътна водонепропусклива маса в слой с дебелина около 4-5мм.
Спалнята беше изпълнена с техника позната като „hyper adobe“. Последното е разновидност на техниката „super adobe“, измислена от иранския архитект Надер Кхалили, която представлява изграждането на постройки с чували, пълни с инертни материали, обикновено с определено съдържание на глина. Любопитна подробност е, че Надер Кхалили измисля и предлага този тип строителство в конкурс, организиран от НАСА през 1984г. за концепции за строителство на човешки селища на Луната и Марс. Вместо да се транспортират конвенционални строителни материали от Земята, разумно и логично решение е да се използват местните материали. И докато НАСА не е стигнала до момента на изграждане на подобни селища в Слънчевата система, Кхалили оценява потенциала на тази строителна техника за Земята – един социален проект за хора пострадали при бедствия, емигранти и други социално слаби и уязвими групи, които не могат да си позволят строителство на нов дом. Чувалите със „super adobe“ обикновено са устойчиви за последващи бедствия като наводнения, пожари и земетресения, а строителството е бързо, евтино и относително лесно дори за хора без голям строителен опит. Разликата между „super adobe“ и “hyper adobe” е единствено в това, че последният използва мрежи вместо чували, което след комрепсия позволява по-добра спойка между отделните редове, както и по-добър обмен на влага през стената. Мрежите се пълнят на място с наличния материал, полагат се във формата, в която е нужно и се трамбоват и уплътняват.
Последният етап на строителството на къщурката на Кирякос включваше довършителни работи, декоративни елементи по фасадата и камината, насипването със субстрат и озеленяване на покрива със сухоустойчиви култури. Беше завършен комина за камината, малък навес пред входната врата, бяха подготвени и рециклирани стари прозорци и врата, които да се използват за затваряне на отворите. Дните бяха използвани също и за ретроспекция на изминалото обучение, за кратки следобедни пътувания до местни природни забележителности и за културен обмен. Бяха организирани и тематични вечери с традиционната кухня и традиционна музика, в която всяка националност имаше възможност да представи ястия, вкусове и музика от своята страна.
Подобно на академичните програми за студенти, Еразмус Плюс дава възможност за широк културен обмен между европейските нации и има много по-висока добавена стойност от чисто „обучителната“. Дава възможност за сближаване на хората на лична основа извън националистическите пропагандни послания често пъти заложени в образователните програми на много страни, особено на Балканския полуостров. Незабравими остават за мен думите на Марко от Белград, който смятал, че нашите дядовци някога сигурно са се избивали по фронтовете и очаквал, че българите по-скоро „ще му забием нож в крака“ и „че не може да ни се има вяра“. С какво удоволствие учихме, работихме и се смяхме заедно с Марина, Марко, Зорана, Неманя, Оля, Пипи и малкия едва 14-месечен Видак от Сърбия. Незабравими бяха споделените вечери с участничките от Украйна – хора, избягали, борещи се, пострадали и травмирани от ужасите на война, за която никой не е предполагал, че ще се разрази през 21-ви век между две „братски“ европейски нации. Незабравими остават за мен и вечерите с китара с австрийката от северен Тирол Магда, както и нощните игри на шах с младия Томи от Латвия, потеглил на дълго пътешествие на стоп към централна Азия.
Незабравими остават и споделените вечери с момичето, което ни посрещна и подкрепяше всеотдайно – гъркинята Наташа, която опита с носталгия български таратор, какъвто някога е опитвала от дядо си, емигрирал преди близо век от село Орешник, Елховско в село “Нов Орешник” някъде близо до град Лариса. Вечери с толкова споделяне, емоции и шеги, че на сутринта се събуждахме с мускулна треска от смях. Тръпки ме побиват, когато си спомня за прекрасното изпълнение на площада в Несонас на „Хубава си моя горо“ от Орели – британка от френски произход с изключителен глас. Колко хубаво стихотворение написа в тишината на нощта естонката Марис под звуците на жабешкия хор и тихи китарни мелодии! Единственото, което измества тъгата, че тези прекрасни дни изминаха, е вярата, че тепърва предстоят нови, може би още по-хубави преживявания. А на всеки, който се колебае дали да опита – поспри, помисли какво те прави истински щастлив и бъди смел да го последваш!
