Този септември, след едно лято, прекарано в доброволческа работа сред природата и спане из горите, трябваше да се върна обратно в шумния и мръсен град. Предстояха ми големи питания, на които не бях готова да дам категоричен отговор – цялото ми семейство тръпнеше да чуе с каква магистратура смятам да продължа по академичната си пътека, а аз с ужас си представях как градът ще ме принуди отново да застана зад бюро и да склоня глава в една корпоративна и стерилизираща среда… Тогава ненадейно една приятелка ми сподели за проект, който спешно си търси мераклии, които нямат против да поживеят на малко „по-диви“ условия и имат хъс да работят с ръцете си и да вършат не точно типа работа, която някой recruiter в една модерна фирма би видял и би казал „О, какво впечатляващо CV имате! Точно хора като Вас търсим!“. Накратко, не бях готова да приема, че „свършва лятото, иде есента.“ Казах си „абе, тръгвам някъде и непознати улици ще извървя, себе си искам да разбера…“ Няма да крия, сграбчих тази доброволческа възможност както удавник се вкопчва за сламка и броях дните, докато отново напусна Града (да, с главно и страшно „Г“). В ретроспекция мога да кажа, че не само себе си разбрах по-добре, ами можех и да наблюдавам коренни човешки проявления, които за жалост сякаш изчезват постепенно. Човечеството се е развило, възпитавайки ключови умения, които все повече липсват в модерния градски живот – например как да живеем и комуникираме в общност, как да работим със земята и собтвеноръчно да поддържаме жилищното си пространство. Всичко това можах да изживея и оценя отблизо по време на двуседмичен проект през октомври в „Коб“, Несонас, Гърция.
До онзи момент понятието „пермакултура“ не ми говореше почти нищо, Бях го чувала само по време на следването си в Германия от устата на немски еко-активисти и хипари и въобще не подозирах, че ще открия цяла мрежа от българи, които осъществяват дейности в тази насока на родна почва, или по-скоро СЪС родна почва 😉 . Та тръгнах аз към някакво място, наречено „Коб“, за което бях чула страхотни хвалби от невеорятно милата Михаела. От „Коб“ ни бяха инструктирали преди проекта във видео среща, че първата седмица ще правим реставрация на някаква общинска сграда в някакво забутано почти обезлюдено гръцко село, а през втората ще посадим много растения и най-важното – че ще се скапем от усилена физическа работа, ще ни се стъжни животът и че ако искаме да се откажем, сега е моментът. Мечка страх, мен не страх, сърбяха ме ръцете да случвам нещо, което ще бъде полезно за общност хора, а не само за банковата ми сметка. А и нямах търпение да опозная нови хора чрез съвместен труд – защото именно в такива ситуации характерът на човек се проявява и сближаването е най-истинско.
В тази статия ще ви разкажа как за една седмица в село с петдесетима останали жители една дружина от десетима младежи посадиха една „джобна гора“ върху приблизително 450 кв.м. гола поляна. Следвахме модела на японския ботаник Акира Мияваки, който чрез проектите си успява да възстанови деградирали местности из целия свят. Изучавайки свещените древни гори около храмове в Япония, той развива теорията, че новозалесени гори, които по състав и структура възможно най-много наподобяват девствените, са биологично най-устойчиви. Естествените гори, които възникват в природата без човешка намеса, обикновено имат нужда от поне 200 години, докато всички пластове вегетация прокарат и хумусният слой е достатъчно обогатен, за да я поддържа. Моделът Мияваки свежда този период до няколко години. Ето няколко ключови свойства, които описват една Мияваки гора:
вегетацията се състои от слоеве с различна височина (тревисти/pioneer, храстовидни/early successional, ниски дървета/intermediate и високи дървета/canopy)
висока гъстота на насажденията (около 5 растения на кв.м.)
насажденията трябва да са произволно разпределени, вместо в редици или лехи
Подходът е следният:
1. Започва се с внимателно проучване кои видове са характерни и добре приспособени за виреене в региона. Дори тази стъпка беше предизвикателство, тъй като екстензивната обработка на земята, а и добивът на строителни материали в този главен за Гърция фермерски район до голяма степен е променила ествествения облик на местността. Тук е моментът да спомена, че планирането на проекта и проучването предварително беше провел Христос Контоманос, който е завършил агронауки.
2. След като Христос беше подбрал видовете за всеки слой и те бяха доставени от разсадник, ние се заехме с прокарването на капкова поливна система. За почти всички от нас, доброволците, това беше първият досег с градинска работа. Макар и доста от нас да бяха изтощени и/или разболели след първата седмица усилена работа по първото занятие от проекта, търнокопи хвърчаха във въздуха и във въздуха се носеха песни.
3. Изкопахме дупки за растенията и посадихме над 600 билки, храсти и дървета. Даже кметът на селото Янис копа заедно с нас! (Янис беше покрай нас през много от времето, черпеше ни и, макар и да не говорехме нито един общ език с него, ни канеше да играем традиционни гръцки танци заедно.)
4. За да стимулираме развитието на новите насаждения и да ги накараме да се чувстват възможно най-много „като у дома“, ги поръсихме с гъбично-бактериална култура, започната от нападала шума, събрана от гората. Тя се смесва със захар и дървени стърготини в бидон и се отглежда под анаеробни условия в продължение на година. Ако всичко с културата е както трябва, се получава един дъхав рохкав кафяв субстрат, който мирише на влажна гора. От него поръсихме по няколко шепи на квадратен метър.
5. Най-забавната финална стъпка: мулчиране! За да се увеличи капацитета на почвата за задържане на влага и за да бъде предотвратено избуяването на бурени, които да конкурират насажденията, застлахме цялата „гора“ с един слой, дебел около 15 см, който се състоеше от черупки от ядки, стара шума и надробени клони. Черупките бяха предоставени от местните фабрики за преработка на ядки, тъй като за тях това са отпадна суровина, която пък за нас се оказа истинско съкровище.
Паркът се получи наистина красив. Ние бяхме горди, а няколко от местните баби ни опекоха и донесоха спанакопита в знак на признателност. Само че за жалост дейността на „Коб“ не се приема с такъв ентусиазъм от цялата общност на селото. Един ден по време на работата възникна небивала кавга с един от местните дядовци, който има въз-чорбаджийска къща на мегдана на селото. Той беше възмутен как една шепа млади хора си били позволили да взимат решения за цялото село и да правят „такива грозотии“ в общественото пространство. Кметът и Христос приеха много тежко тези обвинения, защото техните усилия да възвърнат живеца в едно обезлюдяващо село остават неразбрани. Това беше и едно рязко пукане на балона ни, защото ни напомни, че алтернативните начини на мислене и устройство на живот често биват осъждани от хора с огромни предразсъдъци. Десетина млади хора се събрахме да облагородим някакво безизвестно село в Гърция, за да докажем на себе си и на малкото останало местните жители, че Градът със страшно „Г“ не е нужно да е единствената опция за младите. За щастие макар и у доста от местните жители да виреят негативни предразсъдъци срещу идеалите и целите на ферми и общности като „Коб“, в региона има и пример за група младежи със сходни виждания, които наскоро са започнали своя малък проект, наречен Eudaimonia.
Тази доброволческа възможност за мен беше животодокосваща. Срещна ме с хора, които ценят същите неща като мен и ми предостави шанс да придобия сръчност и знания, които досега не е имало как да развия в университета. Покрай работата с растения, строителни материали и бактериални култури успях да се въодушевя отново за това, което съм научила, работейки в биохимични лаборатории, докато учех. Само че сега успях да видя завършен резултата от труда си, който ще докосне няколкостотин човека в това село. Това ме дари и с увереност, че някой ден мога да започна своя собствена градина, което е мечта, която досега ми се е струвала твърде далечна. Животът в общност като „Коб“ със сигурност не е лесен – работата е често физически натоварваща, от рано сутрин до късно вечер, а и човек рядко се радва на лично пространство и усамотение в такава среда. Беше интересно да наблюдавам себе си в такава обстановка и реших, че догодина имам желание да участвам в подобен проект за по-дълго време. Тръпна с въодушевление какво ли ще науча там. Благодарна съм от сърце на Селище Зелено Училище за предоставената възможност, специално на Михаела за топлата подкрепа и отделеното внимание и на Европейския корпус за солидарност за финансирането на такива зареждащи и ценни инициативи.