Някои пътешествия започват с куфар.
Нашето започна с лопата, кръг от непознати и парче земя, което чакаше да се превърне в история.
Когато пристигнахме в Мегалополи за нашето приключение по „Еразъм+“, никой от нас не знаеше точно какво да очаква. Но бързо разбрахме, че това не е обучителен курс в традиционния смисъл. Нямаше чинове, нямаше бели дъски, нито дълги PowerPoint презентации. Вместо това нашата класна стая беше откритото небе, а учебниците ни – бамбукови пръти, шепи глина и мъдростта на самата земя.
Още от първия ден се потопихме в практическо обучение на открито – от онзи вид, който цапа дрехите ти, пълни дробовете ти със свеж въздух и събужда усещане за свързаност, за което не си знаел, че ти липсва. Месехме кирпич с краката си, оформяхме коб с ръцете си и експериментирахме с природосъобразни строителни методи, които се усещаха едновременно древни и революционни. Някой запали първата си ракетна печка; друг проектира първата си пермакултурна леха. Малко по малко безплодното пространство започна да се превръща в жив прототип на еко-селище – и същото се случваше и с нас.
Но не само конструкциите се изграждаха.
На сянка под плодни и декоративни дървета практикувахме ненасилствена комуникация и социокрация, учейки се да слушаме по начини, които дават значение на всеки глас. Споделяхме истории, колебания и смях в кръгове, които се усещаха странно сигурни за група хора, срещнали се само преди дни. Сесиите по креативна фасилитация ни поканиха да преосмислим лидерството – не като някой, стоящ над другите, а като роля, споделена от мнозина, подобно на корени, които поддържат едно и също дърво.
С нарастването на уменията ни нарастваше и чувството ни за принадлежност. Понятието за екологична взаимозависимост вече не беше абстрактно; то беше под ноктите ни, в споделените ни хранения, в ритъма на съвместната работа. Ние не просто учехме за устойчивостта – ние я живеехме, дъх по дъх.
Един от най-красивите етапи на това преживяване беше нашият колективен принос към Зелената трансформация на Мегалополи. Това, което започна като разпилени материали, постепенно се превърна във функционална външна обществена кухня, изградена от много ръце и много езици. Около нея засадихме началото на хранителна гора, представяйки си как бъдещи посетители ще берат плодове или билки дълго след като ние се върнем по домовете си. Срещнахме се с местната общност, обменихме истории и открихме, че креативността може да свързва култури по-бързо от думите.
В края на курса резултатите бяха много повече от списък с компетенции – макар че със сигурност придобихме немалко: екологично строителство, регенеративно управление на земята, фасилитация, работа в екип и умението да прилагаме етиката на пермакултурата и социократичните инструменти в реални младежки и обществени проекти. По-важното е, че всеки от нас отнесе със себе си нещо невидимо, но мощно: увереността, че можем да оформяме местата, в които живеем.
Върнахме се с конкретни умения, но и с нови приятелства, нови партньорства и горящи идеи за местни инициативи, насърчаващи климатичната устойчивост и приобщаващото развитие на общностите. Еко-селището Crossroads запази изградените от нас структури, но преживяването изгради нещо и в самите нас.
Този проект по „Еразъм+“ ни напомни, че ученето може да бъде приключение, че общност може да се създаде за миг и че устойчивостта не е просто цел, а практика – съставена от почва, сътрудничество, въображение и надежда.
И преди всичко ни показа, че когато хора от различни краища на Европа се съберат с отворени сърца и мръсни ръце… бъдещето се превръща в нещо, което можем да изградим.
Заедно.
