Една година без Захари Захариев
Почти не го познавах лично. Веднъж се видяхме онлайн, за да уговорим едно пътуване, което не се състоя. Тогава изобщо не ме впечатли, звучеше по-скоро стеснително, но пък запомних името му. След известно време прочетох негов пост в един форум и останах поразена. От всяко изречение бликаше закачка, мъдрост, свежест. Толкова оригинален изказ рядко съм срещала, а пък в един форум за всичко и нищо съвсем.
Това беше истинското ми запознанство със Захари. Човекът с невероятната дарба да вземе шепа реалност, да я разбърка с чаша поезия, да посипе отгоре щипка хумор и да създаде от това един цял нов магически свят – или ако щете, една цяла нова магическа философия. Човекът, който можеше да те поведе по безкрайностепенните пътища, за да ти покаже как да откриваш вълшебство и мистериозност във всяка педя от пространството.
Скуката е за скучните хора, виждам го да се усмихва, докато ходи бос и рошав из любимата си градина “Въдворена”. Tам той успя да превърне живеенето във форма на изкуство. Както и живеенето като артистична пермакултура. Защото беше станал част от хармоничната всесвързаност на природата и нейните процеси и с обич и търпение направи от тази градина център на вселената, около който се въртяха галактики, 12 сорта психотропни домати и любовни лютеници, а той като древен жрец провеждаше чушкени медитации.
Имаше изумителният талант на всяка крачка да превръща ежедневната баналност в изключително преживяване, което щедро споделяше с нас. И досега, когато поливам вечер в градината, слушам като него как растенията “блажено лочат вода, така сладко лочат, че понякога ми се струва, че звездите пробиват горе мрака само за да видят като какви точно са тия същества от радост долу, които толкова ангелически утоляват жаждата си, все едно непрестанно шепнат молитви.”
Ако беше останал още с нас, със сигурност щеше да напише поетична версия на принципите и етиките, и тази версия щеше да бъде едно от най-прекрасните неща в световната пермакултура. Когато човек чете писанията му, всъщност ги среща тези формулировки на всяка крачка. Представяте ли си, че вместо “Наблюдавай и взаимодействай” хората можеха да се учат, че “Огромна и жизненоважна част от градинарстването е гледането – да опознаеш с очи, с длани, с обоняние всяко едно от безбройните растения, начина му на растеж, формите на стеблото и листата, и цветовете, и плодовете му, за какво говори определен негов цвят, от какво се нуждае, започнали ли са да се хранят с него разни фунгита (гъбички), какви насекоми лазят из всичката тая джунгла, кои са полезни и кои – не. Всичко това, освен с четене, не може да стане без гледане, без наблюдение и много разхождане из градината, много взиране в миниатюрните съвършества на живото, на природата.”?
Ами ако можеше да заменим “Не произвеждай отпадъци” със “Смъртта се оказа част от уравнението на живота съвсем очевидно и непосредствено, част от алхимията. Микроелементите и веществата са необходими, за да расте храната, с която се храним. Те са преработена смърт, преобразувана органична материя… живото умира, разпада се, с неговия разпад се хранят всякакви бактерии, червейчета, насекоми, гъбички, всъщност живото се трансформира в тях и продължава потока на живеенето си – черупките от яйцата на кокошката се разграждат и се превръщат в калций, този калций бива засмукан от корените на домата, крушовото дърво, розата и прочее, после ние ядем круша, домат, или подаряваме роза на любимата/любимия, и казваме: „Знаеш ли, че в тая хубава, кичеста роза, в аромата и цвета на тоя трендафил, са се намъкнали и неродените пилета на кокошките на комшийката баба Донка“?
Затова бих препоръчала от цялото си сърце на всеки, който се интересува от пермакултура, да чете Захари. Работата с природата е алхимия, не просто правила, изчисления и мерки. Това е едно магично сливане с определено място, което ни прави много повече човеци. Също много по-добри човеци. И да не забравяме онова закачливо намигване, с което той открехваше загадъчните мистерии на този свят – щипката хумор, без която животът става като безсолна и лишена от подправки манджа.
Липсваш ни, Захари. И много ти благодарим, че беше с нас и ни научи на изкуството на “Въдворяването”. Както и това да ценим повече възможността да сме На бали, отколкото на Бали.
