Миналият октомври Гърция се превърна в нещо много повече от поредния Erasmus+ Training.
Пътят към Мегалополи започна с Дими, двамата в малката тойота, с музика, разговори и онова усещане за нещо ново, което още не можеш да назовеш.
Тогава не знаех, че по същия този път постепенно ще започнем да се разделяме, тихо, без големи сцени, просто по начина, по който понякога хората тръгват в различни посоки, дори когато още седят един до друг.
И може би точно затова Мегалополи се превърна в нещо толкова специално за мен.
Още първите дни имаха някаква особена мекота. Сутрешните практики, и пътувания в мъгливата планина към Мегалополи, бавни и питателни закуски и опознаване между хора от различни държави, дошли там с напълно различни истории.
Имах усещането за широта. Пространство да се огледаш, да се успокоиш и да чуеш себе си отново.
Основната идея на обучението беше да помогнем за трансформирането на празен терен в бъдещ общностен център за доброволци и бъдещи проекти, които Пам и Алекс от The Crossroads project планират да осъществят в близките години.
Но много бързо осъзнах, че докато строяхме това място, всеки от нас “изграждаше” и нещо вътре в себе си. Дъждовните дни прекарахме във фоайето на Leto Hotel, където обсъждахме идеи, чертаехме, спорехме и танцувахме визията на тази земя. Бяхме много пъстра група от архитекти, инженери, биолози, фасилитатори и изобщо хора с всякакъв опит и гледни точки. Хареса ми колко естествено се случваше всичко в процеса и всеки намираше своето място в пъзела, водени от желанието да създадем нещо красиво и устойчиво заедно.
След 2-3 дни rain intensive, слънцето най-после излезе, и дойде време за labour intensive, както нашият любим Костас от Коб обича да казва.
Разделихме се по екипи правене на керпич и тухли, събиране на бамбук, събиране на глина, чертежи, покривна конструкция и др. Аз чистих бамбуците, правих керпич и като ме заболяваха краката отивах да слагам керпич по конструкцията, също накрая “шпакловах” с лъжица десетки квадратни метри, което се оказа едно от любимите ми неща.
По средата на обучението се включих доброволно и в mid-term оценяването на процеса на участниците. Групата имаше нужда от малко по-активно фасилитиране и усетих, че искам да помогна процесът да остане свързан и честен за всички, и получих много готина обратна връзка, че за всички е било много ценно. Това също се превърна в важна част от преживяването ми, да бъда не само участник, но и човек, който държи пространство за останалите, което е нещо, което ми се иска да правя повече като фасилитатор.
Като човек, който често приготвя храна за голям брой хора, за мен особено специален момент беше деня на отворените врати и официалното откриване на общностната кухня. Естествено се включих в подготовката на храната и координацията около кухнята, защото това е място, което винаги ми е носило усещане за свързаност и грижа. Беше истинско удоволствие да работя рамо до рамо с Пам, която е един от домакините на мястото и двигателите на целия проект. Имаше нещо много красиво в това да готвим заедно за толкова хора след дни, в които всички бяхме строили с ръце, накрая се събрахме около храната като естествен център на общността.
Мисля, че точно тогава започнах да усещам как престоят там действа като лечебен мехлем. Не защото всичко беше перфектно, а защото имаше пространство за искреност и автентичност. За тъга, за промяна, за ново начало. Мегалополи не беше бягство от нещо старо, а красив преход към нещо ново.
Последният ден, когато rocket stove-ът вече гореше, музиката звучеше, а небето ставаше розово над нас, имаше онова особено чувство на завършеност. Уморени ръце, мръсни дрехи, прах по обувките и сърца изпълнени с благодарност и радост.
Времето в Мегалополис беше много ценно за мен, осъзнавайки колко лечебно може да бъде да правиш нещо смислено заедно с други хора. С много от тях поддържаме отношения и си пишем, планираме бъдещи проекти и срещи.
И може би най-хубавото в Мегалополи беше именно това, че понякога краят на едно нещо не идва като катастрофа, а като бавен залез, след който просто тръгваш в нова посока.
Благодаря за възможността да съм част от това и с нетърпение очаквам следващото ми посещение там.
