Тази седмица имах прекрасна възможност да поговоря с един прекрасен човек, който е един от пионерите в България на тема строителство с естествени материали. Тук може да прочетете нашия разговор които е значим разказ за модерната история на строителството с естествени материали в България, като и за неговата дейност в тази сфера. Това е първата част от разговора ни. След текста има линковете за това къде може да намерите работата му. Приятно четене.
МП: Ако искаш да започнем с това да ми се представиш, с какво се занимаваш и каква е връзката ти с пермакултурата и строителството с естествени материали?
НМ: Казвам се Николай Маринов, архитект съм. Връзката ми с пермакултурата, естествените материали и устойчивият начин на живот, ако може така да се каже. Въпреки това че започват да стават едни термини с които се злоупотребява, както и зелено, еко, био, органик. Като цяло съм архитект който живее в сградите които проектира. Това се сгради построени с естествени материали, считани с климатичните условия където се намира сградата. Максимално използване на слънчевата енергия и на локалните материали и най-важния елемент както и в пермакултурата- хората. Много от нещата тръгнаха от СЗУ- Селище Зелено Училище. Това ми даде много добра основа да изгради връзки и да се сдобия със знания извън архитектурния свят в който бях до момента.
МП: От колко време вече се интересуваш и занимаваш със строителство с естествени материали?
НМ: Аз завърших УАСГ 2006та година. От 2004та година сериозно настъпих в света на енерго-ефективността, на устойчивият начин на строителство. Тогава това бяха едни теми които те първа се зараждаха. В 2004та година имахме само един преподавател в Университета, който единствено говореше за това. Архитект Ани Добринова, която за съжаление вече не е между нас. Това е един човек който много даде и помогна на България, защото тя беше ръководител и представител на International Solar Energy Society, или Интернационалното общество на слънчева енергия. Тя имаше желание да направи в България един обучителен център, в който да се обучават архитекти и строители. Всички които имат желание да работят и да се развиват в сферата на устойчивото развитие. Това беше много иновативно и много смело. Аз като част от нейния екип, заедно с архитект Ива Делова, с която по-късно създадохме Асоциацията за строителство с естествени материали. Ние още като студенти в 2004та година бяхме включени в един проект под шапката на International Solar Energy Society. За две години работихме в училища и детски градини в сферата на устойчивото развитие, естествените материали, традиционното строителство, слънчевата архитектура, пасивната архитектура. Беше доста интересно мисля че работихме с над 70 училища и с един преподавател и един директор минимум от дадено училище. Всеки от тези преподаватели водеше със себе си между един и четири класове. Може да си представите за каква мащабна кампания става на въпрос. Концепцията тогава беше че не може да направим едно общество което да е отворено за подобна тема ако не минем през децата. Защото реално това е следващата генерация и една идея за да узрее сега тя трябва да бъде лесно препознаваемо и приета от следващите генерации. Всъщност ние използвахме един трик, да се каже, използвахме децата за да стигнем до родителите. Беше доста интересно и там повече се запознах с пасивните методи за използване на слънцето, на климата, на материалите в подпомагането на работата на сградата. Голямата транзиция в професионалния ми живот беше 2008ма година когато участвах в един проект на СЗУ, където правихме теренно проучване в Източни Родопи. Тогава Костилково беше нашия център. Бяхме взели училищната сграда под наем или бяхме се разбрали с общината да ни предостави за 2 години договор и това ни беше района за работа. Правихме реставрация и реконструкция на това училище. Глинени мазилки там, подове итн. И в също време проучвахме района. Едно спане в един 150 годишен конак, изоставен. Поддържан но не в значението на нормално поддържане а просто 3-4 годишно едно момче отиваше там пренарежда керемиди или ако нещо е счупено го поправя, просто да не рухва. До тогава спах в модерно изградени сгради, къщи за гости. Тази 150 годишна сграда, просто усещането което го имаш в нея и начина по който се наспиваш и ставаш бодър и можеш да дишаш въпреки всичките фуги, всичките дупки, всичките проблеми. Реално осъзнах че материалите се нещо много важно в архитектурата, дотогава нямахме толкова много изучаване на материалите. Само един семестър където нищо не можеш да научиш а камо ли да засегнем естествените материали. От този момент аз реших да запазя концептите на пасивната къща, модерното комфортно живеене и работещите сгради добре за хората с минимално потребление на електро-енергия и ресурси, да бъде комбинирано с традиционните материали и естествените материали, може и локалните материали така да се каже. Така започна моя професионален път в архитектурата където буквално започнах нещо тотално на ново от нулата. До този момент в България, значи говорим за 2008/2009, имаше четири човека които се занимаваха с строителство с естествени материали. Това бяха архитект Варвара Вълчанова, архитект Георги Георгиев, Стефан Шишков, който тогава беше майстор завършил в Германия, доста опитен майстор с доста добри умения и Сюзан Хъг, която държеше тогава КОБ България, англичанка, много не се е намесвала в българската сцена но доста работеше в сферата с естествени материали и строителството с КОБ. Ние като млади архитекти с Ива Делова, решихме по някакъв начин да обединим тези хора и да се опитаме заедно максимално да обединим енергия, сили и знания и да разпространяваме тези знания колкото се може повече сред хората, за да може ние да проектираме подобни здрави сгради. Тогава започна да се говори и за симптома на болната сграда, вече живеенето в конвенционалните сгради бяха даде негативни резултати в посока на здравословното състояние на обитателите. Ние започнахме да вървим един дълъг път в който за да бъдем архитекти които можем да проектираме сгради с естествени материали, първо трябваше да обучим клиентите за да им покажем че сградите с естествени материали не са старите и мръсните сгради на село. Другия проблем който видяхме че това че имаме майстори и тази традиция на строителство е още жива играе негативна роля. В Европа която в повечето части е изгубила тази традиция на строителство този начин е голям бум. Това е нещо модерно, това е нещо иновативно, това е нещо което влиза в лабораториите и тепърва се изпитва и изследва, за да се намерят рецепти които старите майстори са използвали. Ние имаме това богатство и не го използваме. Така че, в своето развитие и своята дейност направихме АСЕМ в 2010та година, където обединихме споменатите членове. След което започна една серия от обучения. Ние ходихме да се обучаваме навън, върнахме тези обучения обратно в България. Благодарение на няколко проекта със СЗУ поканихме чуждестранни обучители. Съответно ние ходихме и правихме размени с тези организации. Аз ходих в Словакия и Естония където мога да кажа че обученията бяха доста сериозни и където доста неща научих, всъщност цялата тази информация я върнах в България и я разпространявах и задълбочавах. През това време работих и като майстор. Защото е важно един архитект, не само да може да чертае и описва какви са детайлите по тази сграда, но реално да може да познава материалите, да може да познава различните материали, да може да решават проблеми на място. Когато работиш с нестандартни материали и обучаваш майстори трябва да си готов да решаваш проблемите на мястото, на терена. Това беше разликата между нашите обучения и обученията които до момента се бяха случвали в България. Всичките членове имаха свои места и провеждаха обученията на своите места. Те бяха повече като демонстрации, където средата е контролирана, няма нещо неочаквано да се случва. За мен бе предизвикателство всяко обучение да е на различен обект и да се срещам с нови предизвикателства, нови проблеми които да ги решавам на място. По този начин да уча и хората как да решават проблеми на място и да им обясня логиката, начина по който материалите работят за да разберат. Не само да научат наизуст една рецепта и да я приложат ами да мислят. Да знаят глината какво прави в една мазилка, пясъка какво прави, сламата какво прави и какви проблеми могат да решават само с добавянето не едно или махането на друго. Това беше доста интересно като начин на работа за мене, защото определено аз се учих също така. Развивах своите знания и способности а и на хората им беше доста интересно. Но в един момент се получи едно насищане където нямаше вече толкова желаещи, говора 2018/2019та година. 2019та реших да направя последното си обучение, защото нямаше смисъл да изразходвам половин година в организация и да не се събират хора и аз да си губя времето. Аз си имам семейство което да изхранвам. Супер е да развиваме тази концепция и идеология все пак трябва от нещо да се живее. Концепции имаше много. Бях се опитал да направя една строителна академия, където участниците мога да проследят един строителен процес от началото до края. Още от проектантската част, документалната част, и вече работата на терен от изкопателните дейности изливането на камък или бетон. Тогава още нямаше землянки. Дървени конструкции, пълнежи със сламени бали, мазилки, дограми, финиши, всякакви неща. Но така или иначе явно така е трябвало да стане. През това време обучихме доста майстори, които и ден днешен работят. Определено това се хората които може би най-много спечелиха от тази дейност. Не само те… Мога да се похваля че миналата година организирах изложение на българските фирми които се на пазара и работят с естествени материали, да участват на Пловдивския панаир, да излязат на една международна сцена. Това беше препознато и адмирирано не само от панаира но и от критиците също така. Две от фирмите получиха златна награда за иновации, което за мен е голям успех. Направихме и една конференция за строителството с естествени материали и иновации в сферата на строителството, която също беше доста успешна и събра много хора. Отделно от СЗУ и АСЕМ, през 2015та година събрах един екип от архитекти и взаимно решихме да направим едно сдружение което се казва „Мещра- традиционни знания и занаяти”. Занимаваме се с движимото и недвижимото културно наследство и опазването на строителните техники и архитектурата което се още е останало в България. През 2015та бях главен проектант на фестивала „Transfiguration”, който се случваше в Долен. Като един комплекс който е паметник на културата, цялото село. Фестивала по никакъв начин не обръщаше внимание на това културно наследство. Аз реших да направя нещо по въпроса. Вече имах няколко човека от минали събития и обучения, които бяха минали през Института за паметници на културата. След разговори с двама-трима от тях, веднага се формира един екип които имаха желание да направим една презентация. В селото Долен, да запознаем участниците с традицията, традиционни строителни техники, строителните особености, характеристиките на това място. Това нещо имаше голям успех защото буквално направи една вълна от събития където продължихме да работим в това село, задълбочихме нашите проучвания. Работейки по тези села не само документирахме сградите ами документирахме и майсторите и ги направихме част от нашия екип. При всяко едно следващо обучение ние включвахме майсторите като основна част от практиките, което беше голям плюс за участниците защото се срещаха с майстори и техники от първо лице. Не някой да пресъздава и преразказва нещо което е научил а директно те учиха от източника, който това нещо го е работил 30-50 години. Това стана един еталон за работа, за включване на местата в които работим и до ден днешен продължаваме да работим по този начин. Мога да се похваля че тази година, по течение на обстоятелствата, се върнахме обратно в Източни Родопи, в Мандрица. Село което беше включено от СЗУ, но тогава все още не се бях включил в проекта. Това е едно магично и уникално село, не само за България ами и за Европа. Това е едно от малкото села в света, където има земетръс и има кирпичени сгради които се с кирпичена конструкция на три нива. Има в Европа сгради които се на три нива, от кирпичена но това са единици, това са изключения, за Мандрица говорим за традиционна архитектура. Това са изключително сложни сгради. Мандрица била бубарски център, което казва че във почти всички сгради втория и третия етаж са празни, нямат нито една колона вътре. Това са били пространства които са се използвали за отглеждане на бубите. Това са на външен поглед едни елементарни сгради, но от конструктивна точка са изключително сложни и за мен са голямо постижение. С такава глина, с такива подръчни материали, с такива дървесни материали, да се направят такива сгради които да стоят и до ден днешен, без да се ревизират, това е наистина едно велико умение. Живот и здраве продължаваме дейностите там. Догодина „Мещтра” там прави 10 години и имаме план да направим по едно обучение в местата където сме били. Това са много места. Работили сме в западни и източни Родопи, Странджа, Стара Планина. Догодина отваряме Трън като локация, отваряме северо-западна България и Видинско като втора локация. Така че за догодина имаме доста големи амбиции. И така работи се във сферата…
Линк към уеб сайта на организацията „Мещра- традиционни знания и занаяти” и тяхната Фейсбук страничка:https://meshtrango.com/
https://www.facebook.com/meshtra
Линк към архитектурното бюро на Николай Маринов:
