Продължение на нашия разговор с архитект Николай Маринов. Приятно четене.
М.П. : Има ли някакви условия за участие във вашите обучения? Като предишен опит?
Н.М. : Зависи много от обучението. Понякога имаме изисквания, но понякога са отворени за всеки желаещ. Примерно тази година, когато правихме през Май месец първото проучвателно теренно проучване тогава изискванията бяха доста високи, защото все пак имахме възможност да отидем само за четири дни и да покрием разходите на 6 човека. Имахме спонсори. За тези 6 места се бяха явили 50 човека, така че изборът беше доста сложен. Всъщност събрахме се 13 човека защото имаше желаещи които сами си покриха разходите. Това се едни изключителни хора, архитекти, конструктори и антрополози. Направихме един изключителен труд, на който все още работим. Ще направим една изложба на края когато цялата информация бъде събрана. Нескромно мога да твърдя че „НИНКН” (Национален Институт за Недвижимо Културно Наследство) бе изпратила свои кадри да работят на терен и да се обучават при нас, по начин който те не могат да им предоставят. За мен като част от „Мещтра” и като професионалист това е нещо голямо. Една институция да изпраща свои кадри на обучение не е малко.
М.П. : Хората които се обучават при вас, знанието си използват само за селските райони или има и такиви които работят по градовете?
Н.М. : С развитието на целия пазар, естествените материали навлизат доста в градската среда. В апартаментите влизат мазилките, рядко има случаи на глинени подове дори. Започва да се случва тази транзиция. Не можем да кажем че се случва само в селските или само в градските райони. Говорим повече за съзнанието на хората. Започва се по-ясен и по-силен преход от градския начин на живот към този който е, селския начин на живот. Той реално не е селски начин на живот, той е малко по-спокоен начин на живот. Начин на живот който е обърнат повече към себе си, към семейството, към природата и начин на живот който дава много повече мир и здраве. Това е естествено прави преминаването от градската среда към периферията на града или към села които са с в буферната зона около градовете. Мога да кажа че примерно Горна Баня не е село, не е част от София, но има 2-3 сгради които са изцяло от естествени материали там. Голяма част от нещата които се случват в селските райони, те не са много важни защото там е цялото това знание. Там са тези сгради които са в някои села вече единици, като примери за традиционната архитектура. Хората нямат съзнанието че това е нещо ценно и трябва да се запази и няма майстори които да могат това нещо да го ремонтират и да го запазят. Да имаме съзнание в градска среда ако нямаме майстори, не става.
М.П. : Освен Костилково, кои се други проекти на СЗУ в които си участвал?
Н.М. : Може би един от големите проекти които минаха през СЗУ беше в село Извор, Пловдивско. Доста мащабен проект. Беше за да се направи мрежа „Живи места”, мрежа от всички еко-селища, всички центрове които се занимават по някакъв начин с устойчивия начин на живеене. Да се направи една мрежа и да се направи една взаимопомощ. Това бяха две години в които може да се каже, почти целогодишно, основно летния период се случваха лагери, обучения и строителни дейности в всяко едно от тези места и се изградиха нещата които липсваха на всяко едно от тези места. Много добра концепция, много добра енергия… Супер неща се случиха. Но за жалост след завършването на проекта и след свършването на финансите нямаше капацитет и енергия това нещо да продължи. Съответно след завършването на платения домейн дори и страницата угасна. Не се осъществи тази връзка и тази мрежа не проживя. След това, след 5 години имаше го същия проект. Аз присъствах на идентична среща както и през 2010та година, но с тотално други участници и други играчи. Зададох въпроса: Знаете ли че преди 5 години имаше същата среща само с други хора и нищо не се случи? Проблема беше този както с асоциацията, че всеки имаше свое си място на което да прави нещо и целия му фокус е случен само там и не се вкарва енергия за подпомагане на някое друго място или за развитие на място или мрежа. Това че аз нямам място ми помогна да обиколя почти всички подобни места в България и да имам една по-голяма визиq на нещата които се случват, на глобален мащаб. В Извор случихме две сгради, една демонстрационна сграда със слама. Направихме една малка къщичка, казва се „Балерината”, която още стои поддържана, а до неq направихме една био-климатична сграда, демонстрационна която е със сламени бали, с КОБ и глина. Направихме я със строително разрешение от общината, което тогава беше доста смело решение и отне доста време и доста разговори с главния архитект на общината. След обяснения дори да имаме каменни основи без арматури и без бетони пояси. Тази демонстрационна сграда се казва „Ной”. Там се проведоха редица обучения. Мога да кажа че, доста от хората които се включиха в тези обучения продължиха да работят в сферата на естествени материали което реално е един много голям плюс. За мен и един човек да направи промяна за мен е от голямо значение. Също така по време на този проект, вкарахме в лабораториите на УАСГ сламените бали за да ги изпитваме и да направим българско техническо удостоверение за използването на сламените бали като изолационен слой. Което е документ на който СЗУ е собственик, но може да го предоставя на всеки един желаещ който иска да строи със сламени бали. По този начин ние направихме доста голяма крачка напред в България за да се развие и да се случват тези неща легално.
М.П. : Можеш ли да ми разкажеш за твоето проектантско студио?
Н.М. : Да. В него работим заедно с жена ми. Целия ни екип е насочен към природно-съобразния и устойчив живот и в тази посока правим проектите заедно. Като самите проекти не са насочени само към самата сграда ами и към цялото място. Винаги устремени към взаимодействието между елементите и в отношение на нуждите на клиентите, спрямо етиките и принципите на пермакултурата.
М.П. : Каква е твоята визия за бъдещето на строителството с естествени материали и пермакултурата като цяло?
Н.М. : Започвам да губя енергията която имах преди 10-15 години. Доста неща са на мускули и на доброволни начела. Доста е тежко в личен и семеен план да се работи по този начин. Надявам се в близко бъдеще това нещо да бъде препознаваемо от все повече хора и да има желание за инвестиране за подобни сгради и тяхната реставрация, в паметниците на културата и в сградите с естествени материали. Все още имаме клиенти които имат желание, мотивирани са, но голяма част от тях се спират заради средствата. Още не е популярно по начин по който да бъде за нас нормално да живеем. Но като цяло не падам духом. Догодина ще се случи една доста мащабна кампания в рамките на 10 години „Мещтра”. В момента работя Мандрица да се трансформира в един център за обучение за работа с кирпич на международно ниво. Имам разговори с Англия, с няколко университета в Лондон, с Виенския Технически Университет. Нещата се развиват. Виждам до 5 години може ли подобни центрове в доста от градовете, в тези където е все още жива традиционната архитектура с традиционни материали. Надявам се повече проекти с естествени материали да бъдат изпълнявани, а не само да останат като концепции или идеи.
М.П. : Нещо за край?
Н.М. : Като край може би някакво послание е че всичко е в нашите ръце. Времената са доста турбулентни. Всичко е на много високи обороти, но все пак се замислете че тези обороти намаляват. Остаряваме, колкото и да сме енергични. В един момент ще спрем и ще се обърнем назад и просто помислете какво ще видите назад. Дали за нещо съжалявате или ще сте горди? Дали вашата дейност е направила някаква крачка за по-добро бъдеще на следващото поколение, на нашите деца. Това може да е основното нещо. Ние оставяме зад нас едно поколение физически, но какво оставяме духовно и материално за него. Това е.
